Устойчивото развитие на местните български породи овце и кози изисква нови гъвкави подходи и стратегии без ограничения

1
 На 01.09.2016 год. http://говедовъд.ею/ публикува изказването на проф. Дойчо Димов“Да не  налагаме по „социалистически начин“, коя порода овце да се отглеждат“. . В същия материал публикувахме и отговора на проф. В.Николов “Високопродуктивно животновъдство – навсякъде, където е възможно; местните породи – там, където им е мястото “ .
 Сега получихме и вижданията на проф.Дойчо Димов по отношение дебата за ареала на развъждане на местните породи. В такива спорове винаги се раждата истината и от там ползата за фермерите. Ясно е обаче едно, зооинжинерната гилдия, селекцията, фермерите имат нуждата от такива дебати, искат и трябва да научат нещо ново по тези въпроси, да се запознаят с мнението на водещите специалисти. Защото през последните години се говори само за субсидиите, помощите и схемите за подпомагане. А истинската селекция остава на заден план ако въобще я има. Ние сме готови да публикуваме всякакви материали в тази връзка, така че  пишете ни.
говедовъд.ею
 В едно интервю, човек може и да не е особено концентриран в отговорите на задаваните въпроси, било то поради прекалено общият им характер или поради неясният контекст в който могат да попаднат въпросите. В рубриката „Правото на отговор“ на www.Говедовъд.ЕЮ, проф. В. Николов обаче допълни своят коментар за бъдещето на местните български породи селскостопански животни, като изрази становище, че „съхраняването на местните породи“ трябва да стане „…там където им е мястото, в обем в които е разумно…“.
     Не бих взел отношение по изразеното от проф. Николов становище, ако след коментара си в рубриката „право на отговор“ той не беше започнал настойчиво и натрапчиво да налага това свое становище на редица съвети и съвещания.
Като се има предвид и факта, че в момента той  съвместява две важни позиции в страната, Национален координатор по генетичните ресурси в животновъдството и Изпълнителен директор на Изпълнителната агенция по селекция и репродукция в животновъдството, това вече наистина увеличава опасността от формиране на грешна политика в областта на съхранението и управлението на генетичните ресурси в животновъдството.
Няколко развъдни организации, вече изразихме безпокойствието си и по категоричен начин изразихме несъгласието си със становището на проф. Николов относно значението на ареалът на разпространение на една порода при управление и съхранение на генетичният ресурс.
       В подкрепа на тази своя позиция, проф. Николов най-често изтъква неудачния според мен пример с Късорогото родопско говедо… Ситуацията в овцевъдството и козевъдството на България е доста по-различна. В продължение на повече от 15 години развъдните организации в страната, занимаващите се с in-situ съхранение на генетични ресурси в овцевъдството и козевъдството, натрупаха свой собствен опит, който явно проф. В.Николов не познава или игнорира. В тази връзка ще дам няколко характерни примера за успешни подходи и стратегии при управление и съхранение на генетичните ресурси в овцевъдството и козевъдството в страната.
    Първият от тях е свързан с породата Калоферска дългокосместа коза. По инициатива на сдружението „Семпервива“, братята Сидер и Атила Седефчеви издириха типични Калоферски дългокосмести кози в техният ареал на разпространение където са създадени (района на Калофер) и ги пренесоха в с.Влахи, община Кресна (област Благоевград), където никога не е имало кози от породата Калоферска дългокосместта.  След години на упорита дейност по издирване на типични кози от породата и тяхното чистопородно развъждане, Сидер и Атила Седфчеви успяха да създадат едно чистопородно стадо на породата Калоферска дългокосместта коза, което се превърна в нуклеусово стадо.
     Зооинженерната колегия, трябва да признае приносът на братя Седефчеви, че те успяха да идентифицират уникален генетичен ресурс измежду местните кози в страната – Калоферска дългокосместта коза и да направят  нейните уникални качества привлекателни за множество фермери в страната извън естественият ареал на Калоферската дългокосместта коза – Централен Балкан. Днес на много места в различни части на страната вече има стада на Калоферската дългокосместта коза, които водят началото си от стадото на животни закупени от стадото на Сидер и Атила Седефчеви.
 
Бели маришки овце от стадото на Атанас Боцев от гр. Банско
Вторият характерен пример е увеличението на популацията на Ваклите маришки овце. От 1990 г., до 2005 г. дейността на Сдружението за отглеждане и развъждане на Маришките овце беше ограничена предимно в Пловдивска и Пазарджишка области, които се естественият ареал на разпространение на Ваклите маришки овце. След 2000 г., овчари от района на гр. Ихтиман започнаха да проявяват постепенен и нарастваш интерес към Ваклите Маришки овце. Към 2005 г. в района на гр. Ихтиман постепенно бяха сформирани няколко стада от Вакли маришки овце закупени от няколко селища в Пазарджишка и Пловдивска области. Този процес е документиран и подробно проследен в архивите на Сдружението. Попаднали в ръцете на добри, опитни и амбициозни овчари, Ваклите маришки овце се адаптираха отлично в района на гр. Ихтиман, който се отличава съществено от районите на Пловдив и Пазарджик.
     Днес в Софийска област, предимно в района на гр. Ихтиман, се намира около 9.63% от контролираната част на популацията на Ваклите маришки овце. По същият начин Ваклите маришки овце намериха добър прием и в други области на Южна България – Стара Загора, Хасково, Благоевград, Кърджали, Бургас, Ямбол и Сливен. Континюитетът на развъдната дейност с едно стадо при условията на България не е толкова голям и затова процесите свързани с възникване на нови стада на дадена порода и прекратяване дейността в други стада разглеждани в един по-дългосрочен план, трябва да се разглеждат като естествени особено в един сравнително малък географски район какъвто е Южна България.
Мъжко шиле на 8 месечна възраст от стадото на Мирослав Димитров от с. Полянци обл. Кърджали
           Появата на Бели и Вакли маришки овце в други райони на страната извън Пловдивска и Пазарджишка области не трябва да бъдат драматизирани, тъй като това става под влияние на интереса и предпочитанията на фермерите и под контрола на Сдружението. Сдружението има необходимият капацитет да прецени, къде и с кого да изпълнява развъдната си програма.
            Третият характерен пример за разпространението на местна порода извън нейният ареал на разпространение е с породата Бяла маришка овца. Тя е разпространена предимно в Пловдивска област, но в Пловдивска област вече доминира Ваклата маришка овца, а напоследък все по-голяма популярност придобиват и породите Лакон, Асаф и други кръстоски. Много от любителите на Белите маришки овце преустановиха дейност, а по-младата генерация овцевъди в Пловдивска област се ориентира към други породи.
Това беше причина специалистите на Сдружението да обърнат внимание на овцевъди от други райони на страната, които проявиха интерес към Бялата маришка овца. Беше им оказано съдействие и за сравнително кратък период Белите маришки овце се появиха в гр. Банско (обл.Благоевград), гр. Исперих (обл.Разград) и на други места в Южна и Северна България, където фермерите ги предпочетоха. Процесът на разпространение на Бели маришки овце извън Пловдивска области се следи внимателно и също е под контрола на развъдната организация. Подобни процеси се случват и с другите местни породи овце и кози и това не бива да предизвиква, раздразнителни или ревностни реакции между развъдните организации и неадекватни мерки от страна на правителствени институции .
Това са процеси, който се случват на принципа на свободното „търсене и предлагане“ и кореспондират със свободната пазарна икономика. Натрапчиво лансираната теза на  проф. В.Николов за субсидирането на местните породи селскостопански животни само в техния ареал може сериозно да повиши рискът от изчезване на някои местни породи с локално значение. Ако се следва логиката на проф. В.Николов Дъбенската овца трябва да се подпомага само в с.Дъбене?
Ареалът на разпространение на една порода не е някаква константна характеристика за да бъде вземана под внимание при управление на генетичните ресурси. Както се видя от дадените примери, а така също и от многото други, които биха могли да бъдат дадени ареалът на разпространение на една порода се мени във времето.
Считам че изразеното от проф. Николов становище не съответства на поста, които той съвместява, а именно „Национален координатор на генетичните ресурси в животновъдството“.  Като се има предвид и обстоятелството, че той съвместява още един важен пост в страната, а именно поста Изпълнителен директор на Изпълнителната агенция по селекция и репродукция в животновъдството, налице е риск от формиране на грешна политика по отношение на съхранението и управлението на генетичните ресурси в животновъдство.
   Целта на мениджмънта на всяка малка порода (популация) от селскостопански животни е да се увеличи нейният популационен размер и да се повиши нейната използваемост за да се избегне рискът от нейното изчезване.
       Как ще се реализира този растеж на малките популация е работа на развъдните организации. Те трябва да се обърнат към университетите и изследователските институт в страната и да намерят нови подходи и стратегии за развитие. Фриволните изказвания напоследък на проф. В.Николов, за бъдещето на местните породи селскостопански животни в страната, а именно „…там където им е мястото и в разумни размери….“  и натрапчивото им лансиране във всяко негово изказване будят сериозно безпокойство и пречат на  усилията на развъдните организации за намиране на нови и различни пътища за устойчиво развитие на местните породи овце и кози и тяхното устойчиво използване.
Резултат с изображение за дойчо димов
проф. д-р Дойчо Димов
28.10.2016 г.
Пловдив

1 КОМЕНТАР

  1. Анализът на проф. Димов е много точен. Но проблемът е друг, а именно, че проф. Николов заема съответните постове, което му позволява да развива лишени от логика (и научна издържаност) теории.

ОСТАВИ КОМЕНТАР