Каракачанското куче не се връща от бой с подвита опашка

0

Древните корени на каракачанското куче водят към времето на траките. Сред основните занятия на някогашните обитатели на българските земи било овцевъдството и подобен род пазачи били необходими за охраната на техните стада, разказва д-р Атанас Вучков, главен секретар на Международната асоциация Каракачанско куче. Каракачанското куче е първата българска автохтонна порода селскостопанско животно, призната от Комисията по породи животни към Министерството на земеделието. Това става през 2005 г.

Каракачанското куче е живата легенда сред животновъдите, които се занимават тежкия занаят да отглеждат стада в планински и полупланински райони. Основната задача на това куче е да охранява стадата – овце, говеда, кози, от нападения на хищници и от крадци, обяснява д-р Вучков, като подчертава, че:

Каракачанското куче не е домашен любимец, а селскостопанско животно. Ако питате един фермер в планинските райони, където нивото на популация на хищници е високо, той ще ви каже, че без този помощник и другар е загубен.

Формирането на породата продължава дълго. Принос за това имат различните преселения на народите през територията на Балканите. Народната селекция е водена от работните качества на кучето, за да стигне до вида, в който го познаваме днес, обяснява събеседникът ми:

Страхливи кучета моментално са били отстранявани от селекцията, както и кучета, посегнали на животните, които охраняват. Външният вид на каракачанското куче е косвено свързан с неговата функция. То не трябва да бъде прекалено едро и тежко, за да се справя с трудните условия, пресечения терен, дългите преходи на овчарите в миналото. Едно прекалено тежко куче не би могло да понесе несгодите на овчарския живот. Обикновено каракачанското куче е шарено – на тъмен фон с бели петна или обратното. Това е помагало във всеки един момент овчарят да го локализира на фона на стадото си. В тъмнината на нощта при схватка с хищник – вълк или чакал, овчарят трудно би различил изцяло тъмно куче, за да му помогне. Космената покривка също е запазена марка: дълга, твърда, груба, която да предпазва кучето от зимните студове, да запазва телесната му температура, за да може то да работи при всякакви условия и да е неотлъчно със стадото.

Със свиването на животновъдството в планинските райони естественият ареал на породата се оказва застрашен, като днес съществуват около 1000 чистопородни екземпляра с проследен произход. Основната цел на Международната асоциация Каракачанско куче е да се грижи за опазването на породата в оригиналния й вид. Изключителните работни качества правят каракачанското куче търсено от фермери и в България, и от чужбина.

Каракачанското куче е куче на крайностите. Със собствениците, с които споделя бита, то е безкрайно всеотдайно и нежно. Ясно разпознава кои са свои, кои чужди. Никога няма да посегне на собственик или негово дете. Същото така никога при никакви условия няма да захапе овца, говедо или други животни, които охранява. Това е генетично кодирано в него през вековете народна селекция. Но защо казвам, че е куче на крайностите? То се превръща в свиреп звяр, когато трябва да отбранява своето стадо, и буквално се бие на живот и смърт. Казваме, че каракачанското куче има характера на българина – безкрайно верен към приятелите и непримирим в схватка, когато трябва да защитава семейството си, честта си.

Д-р Тодор Гайтанджиев, основоположникът на кинологията в България, казва: Каракачанското куче не се връща от бой с подвита опашка – побеждава, или умира!. Не случайно то се ползва със специален статут:

Овчарите наричат животните, които отглеждат, „стока. Те казват: „Отивам да нахраня стоката”. Но никога не причисляват кучето към стоката. То е част от семейството, защото споделя несгодите на овчарския живот. Каквото яде овчарят, това яде и то. Но дори за овчаря да няма ядене, той дава на кучето къшей хляб. Това е кучедругар, и то няма цена, е категоричен Атанас Вучков.
Снимките са предоставени от Международна асоциация Каракачанско куче.Източник:chujdozemec.com

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР